Изчезналите цивилизации и Падналите ангели: Историко-мистичен преглед - част 1

Гордостта предхожда падението

Въведение

От дълбока древност до наши дни човечеството разказва легенди за велики цивилизации, потънали континенти и небесни същества, които са загубили своя божествен статут. Тези митове – от Атлантида и Лемурия, през далечната Хиперборея и скритото подземно царство Агарта, чак до историята за Падналите ангели – преплитат история и мистика. Те описват златни епохи на знание и благоденствие, последвани от драматичен упадък и разрушение. В тази статия ще надникнем в тайните на тези изчезнали цивилизации – техния начин на живот, легендарната им история, причините за гибелта им – и ще разгледаме идеята за Падналите ангели, както е представена в християнската традиция, търсейки възможни връзки с древните митове. Ще се опрем на религиозни текстове и езотерични източници, за да придадем мистична багра на този пътешественически разказ във времето.

Атлантида – изгубената империя на Атлас

Легенди и начин на живот: Атлантида е може би най-прочутата изгубена цивилизация. Спомената за пръв път от древногръцкия философ Платон в диалозите „Тимей“ и „Критий“, тя е описана като могъщо островно царство, по-голямо от Либия и Мала Азия взети заедно (Атлантида – Уикипедия). Според преданието богът на моретата Посейдон получил острова Атлантида при подялбата на земята между боговете. Той го населил със своите потомци от смъртна жена – близнаците, родоначалници на атлантския народ. Столицата била построена около свещен хълм: самият Посейдон издълбал хълма и го обградил с концентрични кръгове земя и канали, които свързал с морето чрез огромен канал (Атлантида – Уикипедия). Атлантите издигнали величествен град със стени от червен, бял и черен камък, облицовани с блестящ метал – вероятно легендарния орихалк ( Critias, by Plato ). В центъра се издигал храмът на Посейдон, покрит със злато и с покрив от слонова кост, където стояла златна статуя на бога върху колесница. Около храма били разположени дворци, градини и арени. Атлантите владеели напреднали технологии за времето си – прокопавали тунели през скалите, строели сложни пристанища за флота си и акведукти за напояване (Атлантида – Уикипедия). Обществото им било йерархично организирано под управлението на десет царе (наследници на Посейдон), които се събирали периодично в храма и се кълняли да спазват законите на предците си. Първоначално народът на Атлантида бил благороден и добродетелен, живеел в изобилие и хармония. Духовните вярвания на атлантите били свързани с култа към Посейдон – в чест на бога те организирали фестивали и жертвоприношения на бикове около неговия храм ( Critias, by Plato ) ( Critias, by Plato ). Легендата разказва, че Атлантида владеела и далечни земи отвъд своите граници, създавайки морска империя.

Кратка история и източници: Платоновият разказ приписва знанието за Атлантида на египетските жреци, които го предали на Солон – законодател на Атина, а оттам и на самия Платон чрез неговия прадядо (Атлантида – Уикипедия). Според „Критий“ столетия преди древна Атина да стане град-държава, Атлантида вече била велика морска сила. Атлантите завоювали много части от Западното Средиземноморие, докато не срещнали отпор от прадревните гърци. В разказа на Платон конфликтът между добродетелната пра-Атина и високомерната Атлантида символизира сблъсък между идеалното общество и decadentната империя ( Critias, by Plato ) ( Critias, by Plato ). Накрая боговете решили да накажат Атлантида за нейната гордост и морален упадък. В един-единствен ден и нощ островът бил разтърсен от земетресения и наводнения и потънал под водите (Атлантида – Уикипедия). „…Островът Атлантида… потънал след земетресение и станал непроходима кална плитчина“, пише Платон, цитирайки египетски източници (Атлантида – Уикипедия). Така могъщата цивилизация изчезнала в дълбините на океана. След Платон много автори се опитват да открият Атлантида – нейното име се превръща в синоним на изгубен рай. През XIX век теософи и окултисти като Елена Блаватска доразвиват легендата. Според Блаватска атлантите били четвъртата „коренна раса“ на човечеството – обладатели на могъщи психични способности, но духовно паднали. Някои окултни текстове дори твърдят, че атлантите притежавали технологии, надминаващи съвременните – кристални енергийни източници, летателни машини и други чудеса. Макар такива твърдения да нямат научно потвърждение, те придават допълнителна мистичност на мита за Атлантида.

Причини за изчезването: В основния разказ причината за гибелта на Атлантида е божественото наказание. Атлантите постепенно се отклонили от праведните пътища на предците си – в сърцата им се загнездили алчност и властолюбие. Разгневени от тази духовна поквара, боговете – начело със Зевс – решили да унищожат островното царство. Природните бедствия (земетресения и потоп) били средството на божествената намеса (Атлантида – Уикипедия). Много изследователи виждат паралел с библейския Потоп – мотивът за велико наводнение, изпратено да пречисти света от греховност. В легендите за Атлантида можем да открием и ехо от спомена за реални събития: в края на последния ледников период нивото на океаните рязко се покачва, което води до потъване на крайбрежни земи. Дали паметта за тези катаклизми е вдъхновила мита за Атлантида? – Това остава загадка. Но според окултните предания основната причина е духовният упадък на атлантите. Те злоупотребили със знанието и силите си, разпалили конфликти и така привлекли своята гибел. В езотеричните учения катастрофата на Атлантида се разглежда като урок: когато една цивилизация загърби духовните ценности, дори най-великите й постижения могат да бъдат пометени от съдбата за една нощ.

(Източници: Платон, „Тимей“ и „Критий“ (Атлантида – Уикипедия) (Атлантида – Уикипедия); Елена Блаватска, „Тайната доктрина“; египетски предания през Солон (Атлантида – Уикипедия).)

Лемурия – сянката на изгубения континент Му

Произход на легендата: Лемурия е друга прочута „потънала земя“, чието име буди мистични асоциации. Интересното е, че концепцията за Лемурия първоначално възниква в научна среда. През 1864 г. зоологът Филип Слейтър предполага съществуването на древен континент в Индийския океан, който да обясни разпространението на лемурите – примати, срещани в Мадагаскар и Индия, но не и в Африка или Близкия Изток (Lemuria - Wikipedia). Той нарича този хипотетичен континент „Лемурия“. Макар геологията по-късно да отхвърля тази хипотеза (с откриването на механизмите на континенталния дрейф през XX в. подобни „потънали мостове“ стават излишни (Lemuria - Wikipedia) (Lemuria - Wikipedia)), идеята за Лемурия намира втори живот в света на окултното. Немският биолог Ернст Хекел през 1870 г. дори предположил, че Лемурия може да е прародината на човечеството – „изгубеният рай“, откъдето са произлезли първите хора (Lemuria - Wikipedia) (Lemuria, the weirdest continent that never existed - Big Think). Тази провокативна теза била възприета извън научния контекст и скоро Лемурия заживяла като мит.

Окултни описания и начин на живот: Езотеричното учение на теософията, основано от Елена Блаватска, интегрира Лемурия в своята мистична история на света. Блаватска твърди, че е имало няколко поредни коренни раси на човечеството. Според нея Лемурия била домът на третата коренна раса – лемурийците (Lemuria - Wikipedia). Те били съществата, предшествали атлантите. Описват ги като огромни на ръст, духовно могъщи, но по-малко интелектуално развити от атлантите. В някои теософски текстове лемурийците имали трето око и притежавали телепатични способности. Уилям Скот-Елиът в книгата „Изгубената Лемурия“ (1904) ги описва образно: високи около 4–5 метра, с кафява кожа и плоски лица, можели да се движат еднакво добре напред и назад, а размножаването им ставало чрез снасяне на яйца (Lemuria, the weirdest continent that never existed - Big Think). Това фантастично описание подчертава нечовешката природа на тази прародителска раса. Теософите вярват, че лемурийците основали велика цивилизация на обширен континент, простиращ се на юг от днешна Индия и около Мадагаскар, включително в Тихия океан (някои отъждествяват Лемурия с митичния континент Му в Тихия океан (Lemuria - Wikipedia)). Лемурийската цивилизация според тези източници била по-духовна, в по-тясна връзка с природата и космоса. Вместо технологиите на атлантите, лемурийците боравели с древно знание – те поставили основите на езотеричните учения, които по-късно щели да се проявят в други култури (Lemuria - Wikipedia). Някои езотерични легенди дори свързват Лемурия с потайната история на различни народи: например в тамилския епос съществува разказ за изгубената земя Кумари Кандам, потънала в океана – индийски паралел на Лемурия (Lemuria, the weirdest continent that never existed - Big Think).

Гибел и наследство: Как изчезва Лемурия? Според геолозите „потъналата земя“ просто никога не е съществувала – тя е била научна заблуда, поправена от знанието за тектоничните плочи. Но в митовете Лемурия намира своя драматичен край. Езотеричните източници говорят за титанични природни катаклизми – изригвания на вулкани, земетресения и потопи, които раздробили континента на части и го изпратили на дъното на морето. Някои легенди споменават, че лемурийците изпаднали в духовен упадък и се изродили – например чрез греховни връзки с животни, което според Скот-Елиът довело до появата на примитивни човекоподобни същества (намек за маймуните) (Lemuria, the weirdest continent that never existed - Big Think). Божествената воля решила да сложи край на Лемурия, за да разчисти пътя за следващата раса – атлантите. Така континентът потънал постепенно – първо части от него били погълнати от Индийския океан, а накрая и последните острови (някои окултисти смятат, че Австралия и Пасификът пазят останки от Лемурия). Интересно е, че в южноиндийската традиция се твърди, че знанието на древната потънала земя било спасено от просветени мъдреци, които го предали на оцелелите. Подобно на Атлантида, и Лемурия оставя наследство – според езотериците, оцелели лемурийци се заселили в подземни убежища или в планински области (има дори легенда, че Меру, свещената планина, е последният оцелял връх на Лемурия). Макар научният свят да не признава реалността на Лемурия, митът за нея вдъхновява поколения мистици и писатели. Джеймс Чърчуърд през 1926 г. написва книга за „Изгубеният континент Му“, с която популяризира идеята, че в Тихия океан е съществувала цветуща праисторическа цивилизация (Lemuria - Wikipedia). Така името Лемурия се нарежда до Атлантида като символ на един изгубен Златен век, скрит под вълните.

(Източници: Philip Sclater, Quarterly Journal of Science, 1864; Ernst Haeckel, 1870 (Lemuria - Wikipedia); Е. Блаватска, „Тайната доктрина“ (Lemuria - Wikipedia); William Scott-Elliot, The Lost Lemuria, 1904 (Lemuria, the weirdest continent that never existed - Big Think).)

Хиперборея – земята на вечното сияние

Митология и облик: Хиперборея принадлежи на гръцката митология и означава буквално „отвъд Севера“ – от гръцкото hyper („отвъд“) и Boreas (богът на северния вятър) (Hyperborea - Wikipedia). Древните гърци вярвали, че далеч на север, отвъд студените ветрове и мразовитите земи, съществува благословена страна на вечната пролет. Там, под непрекъснатия блясък на слънцето (полярния ден), живеел народът на хиперборейците – любими на боговете хора, свободни от болести, старост и страдания (Hyperborea - Wikipedia). Според най-старите митове хиперборейците били особено скъпи на бога Аполон. В поемите се разказва, че Аполон всяка година напускал Делфи и отивал на колесницата си до Хиперборея, за да прекара зимата сред тези богоизбрани люде (Hyperborea - Wikipedia). Хиперборейците почитали Аполон с химни и танци, а в замяна богът им носел радост и дълголетие. Казва се, че животът им протичал в празненства и музика, без труд и войни – едно идеално общество, наподобяващо по-късните представи за Шамбала или рая.

Предания и възможна локализация: Първи споменават Хиперборея поетите Омир (според по-късни източници) и Хезиод, както отбелязва Херодот в „История“ (книга IV) (Hyperborea - Wikipedia). Макар самият Херодот да се съмнява в достоверността на тези сведения, митът за хиперборейците се разпространява широко в древността. Някои автори ги локализират на митична земя отвъд Рипейските планини (понятие за далечния североизток на Европа) (Hyperborea - Wikipedia). Други предполагат, че Хиперборея може да е била реално място – например северната част на Европа или Азия. В по-късни времена хората са търсили рационални обяснения: предлагали са, че „Хиперборея“ е стара легенда за някой отдалечен народ, може би в Сибир, Скандза (Скандинавия) или дори Британия (Hyperborea - Wikipedia). В Средновековието и Ренесанса символът на хиперборейците остава популярен – те олицетворяват отдалеченост и тайнственост. Герард Меркатор – прочут картограф от XVI век – дори изобразява на своята карта на Севера (1595 г.) четири земи около Северния полюс, разделени от морски проливи, като може би една от тях отразява представата за Хиперборея (Hyperborea - Wikipedia) (image). В центъра на тази карта стои огромна магнитна планина (Рупес Нигра), а около нея – неназовани земи. Това показва как митът се е вплел в географските представи.

Изчезване и езотерични препратки: За разлика от Атлантида и Лемурия, легендите не описват конкретно „потъване“ или унищожение на Хиперборея – тя по-скоро избледнява от хоризонта на познанието, тъй като гърците разширяват географските си знания и реални северни народи заемат мястото на митичните хиперборейци. В някои късни легенди се казва, че самите хиперборейци накрая изчезнали мистериозно. Една версия гласи, че когато започнала новата желязна епоха на насилие, хиперборейците не искали да станат нейна част – те извършили ритуално самоизчезване, хвърляйки се масово в морето, за да се избавят от оскверняване. Друга интерпретация свързва края на Хиперборея с промяна на климата – ако тази земя е била разположена в далечния север, може би в един момент настъпил ледников период или изместване на земната ос, който обрекъл некога цветущите градини на вечен студ. Така или иначе, Хиперборея се превръща в недостижима приказка. В модерните окултни течения името й отново изплува. Теософските писания на Блаватска споменават „хиперборейската“ раса като втората коренна раса – полубожествени същества, обитаващи земя при полюса. Според тази традиция хиперборейците били ефирни и андрогинни същества, живеещи, когато цялата планета имала различен климат. С настъпването на материалността, те изчезнали или еволюирали в следващите раси. В началото на XX век идеята за Хиперборея привлича и някои езотерично настроени изследователи в Европа. Появяват се теории, свързващи хиперборейците с праисторически арийски народ, като дори нацистки окултисти търсят митичната „Туле“ (която донякъде се припокрива с Хиперборея) като прародина на арийците. Макар тези идеи да са спекулативни, те показват трайното очарование на северния мит. В литературата пък Хиперборея се превръща в символ на недостижим идеал – например при писателя Х.Ф. Лъвкрафт тя е декор за фантастични разкази.

В крайна сметка, Хиперборея остава рай, който никой никога не е виждал, но мнозина са сънували. Нейният образ на сияйна земя отвъд ветровете е мощна метафора за изгубената невинност и щастие. Както отбелязват съвременни изследователи, митът за хиперборейците комбинира утопични идеи, „ръбовете на света“ истории и култа към Аполон, за да създаде една от най-трайните легенди на античността (Hyperborea - Wikipedia).

(Източници: Херодот, Истории IV; Пиндар, Питийски оди; Меркатор, карта „Septentrionalium Terrarum descriptio“, 1595 г. (Hyperborea - Wikipedia); Е. Блаватска, „Тайната доктрина“; James Santucci, The Notion of Race in Theosophy, 2008 (Hyperborea - Wikipedia).)

Продължава във втора част тук:
Част 2