Радостта

Слънцето посява най-висшите добродетели

Радостта

Слънцето посява най-висшите добродетели.

Това слънце не се вижда, то е топлината, която омекотява нашият поглед, и дарува покоят във вътрешният ни център.

Слънцето, което е незрима сила и създава равновесието в нашите финни и плътни  тела, се зове етерно Слънце от Безкрая.

Душата е Вечността, Духа е Безкрая.

Етерното слънце е тишината над Духа.

То ни обича и ние отвръщаме на тази обич с обич в естеството на взаимното.

То вътрешно е катализатора в нашите изменения. 

Концентрацията в етерното светило е състоянието, в което ние се сливаме  с етерното си сърце, навлизаме с лекота, общуваме с лекота, дишаме финно.

Душата се закалява като заобича своето слънце, и след време човек се научава да обича себе си в безкрайната си природа.

Когато Радостта извира в чистота на  искренността, това значи че постепенно  сме изработили в своето сакрално пространство усмивката на Слънцето.

Усмивката е лице на радостта.

Радостта е път към Единството.